Иван Гранитски В историята на българската литература от Освобождението насам има

Иван Гранитски

В историята на българската литература от Освобождението насам има две колосални духовни фигури, които Провидението е натоварило с извънредно значима историческа мисия – Иван Вазов и Димитър Талев. Неслучайно и двамата живеят във време на трагични обществени разтърсвания, преломи и трансформации. Време на внезапен преход от едно към друго публично устройство. Подемът на българския възрожденски дух в навечерието на Освобождението от османско иго приготвя раждането на Иван Вазов, който освен най-цялостно и най-ярко изявява събуждащата се национална сила, само че и за едно десетилетие се трансформира в патриарх на българската литература – непостижим ковач на българския език, извел го до шеметни небеса като лексикално разнообразие, изразност, метафоричност и епическа просторност. 

Иван Вазов основава и развива до съвършенство съвсем всички литературни жанрове – романи, повести, разкази, поеми, поезия, драма, пътеписи, журналистика и т. н. Бурната ера на Възраждането и на национално­освободителните битки имаше нужда от титани, които да отразят надарено и задълбочено предосвобожденската и следосвобожденската реалност. И роди тези титани – Иван Вазов с „ Под игото “ и Захарий Стоянов със „ Записки по българските въстания “.

Но точно на Иван Вазов бе съдено да сътвори първия разказ в новата ни история. „ Под игото “ е зареден с такава голяма сила на възраждащия се народен дух, че повече от век след написването му се убеждаваме какъв брой мощни са неговите внушения. Читателите са все по този начин завладявани от прелестта, непринудеността на извайваните облици, от увлекателността на фабулата и на първо място от великолепието на цветистия, мускулест и зареден с вътрешна светлина български език…

Времето разпореди и на Димитър Талев съдбоносна мисия – с двете романови епопеи (четирилогията „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “ и „ Гласовете ви слушам “ и трилогията „ Самуил, цар български “), сходно на Иван Вазов, да отрази неподправения дух на времето в две реалности – поробената и свободната България – през XIX – XX век. И да го превъплъти в облици, завладяващи със своята тънка типологизация, психическа нюансировка на персонажите и пластическо майсторство.

Димитър Талев в своите романи разпростира философията на българската национална история. През 20-те и 30-те години на предишния век перото му се калява в редица разкази, повести и новели, художественото му схващане последователно укрепва, уголемява се и се обогатява от упоритото и задълбочено проучване на отечествената история, народопсихология, народен нрав и темперамент, с цел да придобие качеството на фактически епически мащаби. Повече от десетилетие се приготвя Димитър Талев за своите именити епопеи. В ранните му разкази доминират сантименталният метод, идеализирането и поетизирането на героичното минало на българите в битката им за опълчването против верските и етническите асимилаторски стихии. Достатъчно е тук да споменем разкази като: „ Трескавец “, „ Майстор майстора надделява “, „ Хайдушка майка “, „ Гълъби “, „ Старата къща “, които ни очароват с прелестните си етюдни зарисовки, с леко и естествено разгръщащата се басня и с поетично-романтичните нюанси. 

Историческата тематика, която е обичана на писателя, естествено го води и към по-мащабни жанрове – новелата, повестта и романа. В сянката на великите романови епопеи остават повести като „ Хилендарският духовник “, „ Кипровец въстана “, „ Братята от Струга “ и други, които съгласно замисъла на писателя извършват значимата задача да държат непрекъснато безсънен родолюбивия дух на българите. Трябва да прибавим и значими историографски съчинения като „ Биографията на Гоце Делчев “, която се родее с гениалната книга на Пейо Яворов, и „ Град Прилеп – битки за жанр и независимост “, хвърлящи друга светлина върху многостранния гений на писателя.

Не би трябвало да пропущаме и способността на Димитър Талев да намира метод към обособените възрастови групи, другите прослойки от българското общество – добра илюстрация в това отношение са юношеският разказ „ Илинденци “, новелите „ Последно пътешестване “ и „ Два милиона “ и драмата „ Под тъмно небе “.

Писателят пресъздава атмосферата освен на родния си град Прилеп, само че и на цялата Македония, която към момента пъшка под ярема на варварското османско господство. Злодейският Берлински конгрес разпокъсва многострадалното Отечество и оставя отвън рамките на свободна България обилни територии, в които българският етнически детайл е освен доминиращ, само че и основен – Източна Тракия, Западна Тракия, Поморавието и пр. 

Най-силна е болката на Димитър Талев по поробената Македония. Неговата велика четирилогия демонстрира бавния, само че и неотлагаем развой, при който публичното схващане се отърсва от фрагментарното мислене, от районното, от местническото и търси целокупност, комплектност.

Димитър Талев продължава традицията на великия Иван Вазов посредством реален рисунък да извайва епически картини точно тъй като пресъздава съответния дух на историята. Писателят сътворява освен превъзходни романи – мостри на художественото майсторство, които съставляват връх в развиването на българския разказ, уви, непостижим след него. Но той разкрива пред читателите и международния смисъл на събитията, невидимите пружини на историческите процеси и феномени. И демонстрира бавното, само че неотвратимо израстване на съзнанието на един народ, който е решен да извоюва свободата си непременно. И ние виждаме по какъв начин се натрупва и узрява националната сила, с цел да се приготви за избавителното експлоадиране. 

В своето фундаментално проучване „ Българският разум. Непрочетеният Димитър Талев “ литературният критик и мъдрец Панко Анчев проучва процесите на узряването на епическото мислене у писателя и неслучайно подчертава върху обстоятелството, че точно Димитър Талев, а не различен, е определен:

„ …да бъде писателят, който да пресъздаде историческата покруса и неутешимите персонални драми на хората, пострадали и осъзнали поверената им от Господа и историята роля в националната история. Можем ли да си представим какъв брой генерации писатели романисти, а и освен романисти, е трябвало да се родят, да натрупат този опит, да обгледат сюжета, до момента в който се извърши времето, в което ще се появи Димитър Талев, с цел да реализира този сюжет и го трансформира във велика литература? Не е инцидентно, че писателят реализира своя и на историята план едвам в края на 40-те и през 50-те години на ХХ век. Точно тогава, когато върху му се стоварват тежки житейски тествания. Сега точно става допустимо литературата да обгледа казуса за Македония в историческата орис на отечеството и да формулира художествено в четирилогията и романовата епопея за цар Самуил. Димитър Талев се приготвя за своята задача още от 30-те години, само че тогава е още невероятно да напише великите си книги. Те са към момента непостижими за него, а и за българската литература. Тогава тя не е обладана от епическо схващане, само че решително върви към него “.

Силата и въздействието на Талевата четирилогия се коренят точно в тази неповторима дарба на писателя да улови и пресъздаде превъзходно спецификата на времето, духа на съответната епоха – зреещото в българското общество напрежение и в това време очакване, паника, ужас и съмнения, само че и вяра и неочаквани пориви на безумна храброст, смелост, предпочитание за жертвоготовност в очакване на скорошното освобождение от теглилата на робството. Всъщност със своята четирилогия Димитър Талев издига най-яркия неръкотворен нравствен монумент на героизма и себеотрицанието на българите от Македония, които в продължение на десетилетия се борят за постигането на своята велика кауза – присъединението към братята българи от освободената към този момент територия и събирането на сънародниците под обща национална стряха.

В историята на българското национално революционно придвижване има две фигури, осияни от неувяхваща популярност. Те се отличават от плеядата светли персони и поборници за национално освобождение – революционери, свещенослужители, писатели, журналисти, учители и прочие, които светят с неугасима светлина на небосклона на българската нова история. Става дума за Апостола на българската независимост Васил Левски и за Гоце Делчев, който може да бъде избран като негов директен правоприемник. За тях са изписани планини от мемоари, книги, брошури, монографии, публикации и прочие, само че има един изумителен факт, който приказва за мистичната съгласуваност на делото и живота на тези две велики персони. Става дума за това, че най-големите писатели на епохата са сътворили най-вълнуващите биографии, обезсмъртяващи подвига на Левски и Гоце Делчев. 

Ако не бяха гениалните биографии на Захарий Стоянов, отдадени на Христо Ботев, Васил Левски и Любен Каравелов (макар последните две да са недовършени), българската историография щеше да бъде бедна откъм обрисуването на облиците на тези велики люде. Ако не беше гениалната „ Епопея на забравените “ на Иван Вазов, нямаше тогавашното българско общество да се разсъни от летаргичната си сънливост и от подлата давност на подвига и героизма на опълченците на Шипка и другите поборници, починали за българската независимост. Ако не бяха „ Записки по българските въстания “ на Захарий Стоянов, визията за мащабите на Априлското въстание щеше да бъде бедна, а паметта за трагичните събития от дълго време изличена. 

Иван Вазов и Захарий Стоянов като велики писатели, само че и познавачи на българския дух, първи осъзнават потребността от основаване на икони на българските герои и борци за национална и обществена независимост. Именно на тяхното надарено и въодушевено перо изискуем построяването на пантеона на българските герои, които от дълго време са канонизирани в националната памет. 

И също по този начин не е инцидентен фактът, че най-хубавите биографии, отдадени на следовника на Апостола на българската революция – Гоце Делчев, отново са дело на огромни писатели. Пейо Яворов и Димитър Талев протягат ръка към героичния, само че и мъченическия облик на Гоце Делчев със заветен екстаз и пиетет. Тези две биографии се допълват по изумителен начин – обстоятелствата от биографията и бур­ната революционна активност на Гоце Делчев са съпроводени с превъзходно психографско изложение на неговата персона, темперамент, желязна воля, удивителна централизация на мисълта и дарба за стратегическо мислене. Пейо Яворов – един от най-близките другари на Гоце Делчев, основава поема в прозаичност. А Димитър Талев няколко десетилетия по-късно сътворява биографичната си повест за Гоце Делчев, която можем да определим като поетична проза…

Намерението на писателя да посвети на Гоце Делчев специфична биография продължава неговата стратегическа цел да се разкрият в цялост величието и трагизмът на битките на българите от Македония и Тракия за национално избавление. Освен гениалната романова четирилогия „ Железният светилник “, „ Преспанските камбани “, „ Илинден “ и „ Гласовете ви слушам “ писателят написа и биография на Паисий Хилендарски, както и повече от петнадесет години сервира на българския четец огнената си журналистика във вестник „ Македония “. 

Димитър Талев построява своето вълнуващо изложение, като преглежда в детайли освен детските и ученическите години на своя воин, само че и основава превъзходна гледка на публичното развиване на град Кукуш. Ярко метафорично той го дефинира като „ тая остаряла и яка цитадела на българската националност в южните лимити на българското родно място “. Още в ученическата душа на Гоце се усещат възторженото свободолюбие, чистият идеализъм и възвишените желания, които по-късно ще образуват неговата духовна конституция.

Димитър Талев показва, че неговият воин има изумително възприятие за вглъбяване във обстоятелствата на родната история, непоносимост към неправдите и към философията на преклонената главичка, която е превзела част от българското общество. Затова още в учебно заведение, а след това и в гимназията, младата и буйна натура на Гоце реагира с гневни словесни експлоадирания, в които се откроява смела мисъл и остроумен разум. 

В Кукуш Гоце Делчев оформя вижданията си за бъдещата безжалостна борба с тираничната турска власт, която потиска, гази и насилва еднокръвните му братя българи. Робската злочестина и тъга на сънародниците му раздира неговото сърце и отваря люти и незарастващи рани. Негов блян е Васил Левски и Димитър Талев демонстрира какъв брой поредно и методично в хода на своето възмъжаване и оформяне като светоглед и хрумвания за националноосвободителната битка Гоце Делчев следва праволинейно заветите и пътя на Апостола.

Ето един дребен откъс от поетичния текст на Димитър Талев, който ни възсъздава извънредно живописно и задълбочено бързото узряване на младия гимназист до предстоящ Апостол:

„ Ала Гоце Делчев не беше единствено жарък словоборец или ялов, безизходен в мислите си влъхва. Той стоеше крепко на земята, имаше правилен взор за живота и не странеше от него. Макар и да четеше безсистемно, каквото му попадне, а това тласкаше мисълта му по всевъзможни и противоположни направления, в неговия разум бързо се оформи много строен светоглед. Той още в Кукуш виждаше и знаеше по какъв начин живеят еднокръвните му братя под тираничната турска власт.

В Солунската гимназия се събираха младежи от всички краища на Македония, и от ония, дето турските насилия бяха по-чести и по-жестоки, дето кървавото робство се усещаше по-болезнено. Гоце слушаше покъртителни разкази за непоносими издевателства, за кървави злодеяния и безчинства, за грабежи и убийства, той виждаше в очите на свои приятели сълзи по погубен татко или брат, сълзи на непоносима болежка и безпомощен яд, на жадност за възмездие и неудържима воля за битка.

Робската злочестина и тъга облада вечно сърцето му и отвори в това енергично сърце една жива, люта рана. Разгорял в младата си душа възторжено свободомислещ, чист идеализъм, вдъхновен от възвишени желания, човек със мощен дух и с юнашко сърце, Гоце Делчев още отсам и ден след ден построи най-здравата опора за всяка своя мисъл и дело, виждаше и усещаше с цялото си създание облика, живото олицетворение на идеали и желания, а това беше Македония и цялата поробена българска земя, нейните люде, техните премеждия и тяхното избавление от непознато робство “.

Едновременно със събуждането на революционния дух измежду поробеното българско население в Македония и Одринска Тракия, Гоце Делчев усеща и злокобните трендове на разгаряща се партизанщина. Благородните и безкористни пориви за избавление биват отровени от интриги и козни, които, от една страна, идват от двореца в София, въпреки това, от алчни политикани, които не се свенят да изкористят Македоно-Одринското революционно придвижване. Още тогава е посято семето на разединението и междуособиците, които, уви, по-късно се трансформират в братоубийствена война сред върховисти и съединисти. 

Гоце Делчев гори като факел в тъмната робска нощ, той е неотклонен и неизчерпаем в обиколките си из Македония и Одринско, където освен инспектира четите, които са в действителност армията на организацията, само че и не се уморява да проповядва пред елементарните хора правилата на бъдещото устройство на свободна Македония, която първо ще извоюва своята автономност, а след това ще се слее с майка България. Великолепна е метафората на Димитър Талев, че Гоце Делчев и Даме Груев са две половини от едно и също цяло.

Ето проникновената психографска характерност и параленост сред двамата, която сътворява Димитър Талев:

„ Даме е индивидът на светлата, ясна и точна мисъл и на желязната воля, която трансформира мисълта в дело; той не познава заблудата и съмнението, тъй като постоянно избира най-прекия път; не познава увлечението, тъй като мъдростта и опи­тът го възпират от безплодни увлечения; той умее да убеждава, да насочва и води, тъй като познава людете, тяхната мощ и уязвимост. Гоце носи живителен огън в сърцето си, той самичък гори и възпламенява огън в душите на всички, с които се среща; той цялостен е насочен към светлия блян и увлича в порив всички, към които насочва взор или слово; гори като факел в тъмната робска нощ и притегля жадните за светлина души, разгаря религия в сърцата и беззаветна любов към националното дело, към другаря. Тия двама белязани синове на поробена Македония, чеда на един пробуждащ се героичен дух, се срещат, познават се и потеглят дружно към общата цел “.

Четейки биографията на Гоце от Димитър Талев, от всеки ред се убеждаваме какъв брой директна и мистично дълбока е връзката сред революционната философия и практическата работа на Гоце Делчев и духовните завещания на Васил Левски. И Гоце, както Апостола, хвърля цялата си сила в работата вътре измежду поробеното население. На процедура той следва тактиката на Апостола постепенно и методично да приготвя равнищата на националното схващане, с цел да бъде подготвена да поеме зърното на свободолюбието, от което да избуи добър клас.

И Гоце, сходно на Апостола, приказва освен за национално и политическо избавление, само че и за обществено избавление. Той не си показва бъдещата свободна Македония без обществена правдивост, приятелство, тъждество и взаимност. Може би по тази причина някои от неговите съперници го набеждават в социалистически уклон. Но несъмнено, философията на Гоце Делчев е доста по-широка и всеобхватна от пристрастието към една политическа концепция. 

Едно от най-силните внушения на книгата се съдържа в страниците, отдадени на духовното приятелство и общата активност сред великия стихотворец Яворов и великия бунтовник Гоце Делчев. Димитър Талев със забележително белетристично майсторство пресъздава редица съответни случаи и събития – от ранните детски и училищен години на своя воин през несекващите старания за търсене на средства за организацията, през редица сполучливи акции против турските постоянни елементи или башибозуци (като да вземем за пример взривяването на моста при река Ангиста) до справедливите санкции на някои предатели и хаджииванчопенчовци, които, както споделя Захарий Стоянов, от време на време отърчават в конака, с цел да доносничат за революционерите.  

Димитър Талев като същински сърцевед ни демонстрира комплицираната и в това време безпределно целеустремена персона на Гоце Делчев. Ако Пейо Яворов го възславя и поетизира неговия облик, Димитър Талев съумява да стигне до дълбините на неговата психика и да ни го пресъздаде жив и жизнерадостен, целенасочен, само че и гнездо от несъгласия, човек на който нищо човешко не му е непознато. 

Изключително скъпи са последните страници от биографията на Талев, отдадена на Гоце, където той разсъждава за пророческите интуиции на своя воин за личния му край. Лаконично, само че разтърсващо са разказани и последните мигове на войводата, когато героичен умира при село Баница. 

Подобно на Яворов, и Димитър Талев показва още една значима линия на Гоце Делчев. Въпреки горещия си характер и пламенното си сърце Гоце Делчев следи процесите вън и вътре в Македония с здравомислещ и невъзмутим взор и неведнъж акцентира, че би трябвало доста деликатно да се приготви бъдещото въстание. По това той също си наподобява с Апостола Левски, който непрестанно е призовавал в писма до поборниците – Внимателно бързайте! Нека си напомним предизвестията на Апостола към негови съратници в редица писма да не се поддават на операциите на великите сили, каквито зачестяват през 1868 – 1869 година за подигане на въстанически дейности на Балканския полуостров. Тогава точно Левски изрича пророческите думи: „ Цели сме изгорели от парене и отново не се научихме да духаме “. И на дълго и нашироко изяснява на поборниците български и на дейците на комитетската организация какъв брой е значимо по този начин да се приготви бъдещата българска гражданска война, че да има една „ добра сетнина за националното дело “.

Гоце Делчев също се притеснява, че преждевременното експлоадиране на въстанието ще се отрази пагубно на освободителната идея. И тук още веднъж се оказва оракулски прав – датата на въстанието е планувана в отсъствието и на Даме Груев, и на Гоце Делчев. Те знаят, че организацията към момента не е готова както би трябвало, само че се подчиняват на общото решение, което приказва за извънредно високия им цивилен и човешки морал и възприятието за дисциплинираност.

Биографията на Гоце Делчев от Димитър Талев е освен самобитен лиричен бисер в неговото огромно творчество, само че и скъп извор за днешните и бъдещи български историци, които занапред ще имат доста работа за демаскиране на фалшификациите и операциите на скопските историчари, чиито попълзновения и опити да присвоят българската история и герои като Гоце Делчев през последните години освен не стопират, само че и се преумножават. 

Именно огненото слово на Димитър Талев, неговият неизчерпаем дух и верността му към историческата истина са най-хубавата отбрана на националната история от външни похищения. 

Днес и вечно!

Когато приказваме за романовите епопеи на този публицист, особено би трябвало да изтъкнем неговото изрично разбиране и религия в ролята на писателя като социална фигура, изстраданото му схващане, че задачата на същинския създател е да се отдаде на безкористното публично служение. Димитър Талев е приел това като своя управителна философия и я следва през целия си живот праволинейно, макар разтърсванията и в персоналния живот. Той е откровен родолюбец, до болежка обичащ своето Отечество. И служи на тази концепция и с разказите и новелите си, и с романите си, и с историографските си проучвания. 

Нека отбележим какъв брой блестящо и задълбочено преглежда писателят в епопеята си за цар Самуил въпроса за държавността, за ролята на същинския държател, който не би трябвало да бъде само самовластник, а и национален лидер, татко на нацията, душеприказчик на богохраняемото паство. Тъкмо подобен облик извайва Талев за цар Самуил – една героична и в същото време трагична фигура. Впрочем нашата рецензия е в дълг към тази трилогия – към момента недооценена и незадоволително в детайли оценена. Недокрай е разбрана дълбочината на авторовите внушения, не е откроено умеенето на писателя по този начин увлекателно да разпростира фабулата и да извайва детайлизирано типажите и облиците.

Но Димитър Талев води война самоотвержено за постигането на националните идеали и дела и посредством своята темпераментна журналистика. И в това отношение той следва велики традиции – тези на Георги Раковски и Любен Каравелов, на Христо Ботев и Захарий Стоянов, за които публицистичното слово е във висша степен и художествено слово.

Стотиците публикации, антрефилета, есета и публицистични етюди, които Димитър Талев разгласява на страниците на вестник „ Македония “ (чийто помощник и основен редактор е през интервала 1926 – 1934 г.), както и във вестник „ Зора “, са заредени с вътрешен огън и възрожденски жар, неведнъж са полемични, само че духът на тази дискусия е ориентиран на първо място към битката за запазване на българската национална еднаквост и отбраната на фундаменталните отечествени дела, цели и идеали. В публицистиката си той непрекъснато насочва вниманието ни към персони и събития от близкото или далечното минало, които би трябвало да бъдат ослепителен образец и за младите генерации със своето родолюбие и жертвоготовност.

След новата обществена смяна на 9 септември 1944 година редица от тези публикации дават съображение писателят да бъде нападнат и упрекван в шовинизъм и национализъм. Да напомним размишленията на Панко Анчев в посоченото проучване по този комплициран и предполагащ нееднозначни оценки проблем: „ Димитър Талев изяснява застоя в разрешаването на т. нар. македонски въпрос с несправедливия Ньойски контракт, според който България е мощно ощетена и унизена. Този контракт обрече Македония на непознато иго. Затова е нужна неговата проверка и унищожаване на несправедливостите в открития ред в Европа и света. Победените в Първата международна война са сложени в неизгодно състояние и народите им заплащат прекомерно висока цена за провалянето си. Това спъва тяхното развиване, разделя ги, наранява териториите им, ощетява ги и в действителност ги обрича на крах. 

Стремежът за проверката на резултатите от войната роди и една нова идеология, която проникна в България и бе възприета драговолно от кръговете на македонската емиграция. Тази идеология е националсоциализмът. На нея симпатизира и Димитър Талев “.

Но годините отсяха политическите конюнктури и дребните пристрастия и в този момент ние виждаме по какъв начин пред нас се възправя величавата фигура на Димитър Талев като най-съществен за националното съзнание, горделивост, чест и достолепие български публицист след Иван Вазов. При великия създател всичко е велико, даже и заблужденията му. 

И дано още веднъж се върнем към началото на нашите разсъждения за неповторимата задача, която ориста разпорежда на Иван Вазов и Димитър Талев. И двамата са освен огромни писатели, само че и духовни водачи на своята нация, които осветяват с неугасимата светлина на своето родолюбие трагичното и бурно време, в което живеят. Иван Вазов основава иконографията на българските националнореволюционни битки. Без романа „ Под игото “ и изключително без „ Епопея на забравените “ нямаше да имаме канонизирането в националната памет на облиците на опълченците от Шипка, поборниците за национално избавление, величавите ликове на Васил Левски, Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Хаджи Димитър, Кочо Честименски, Братя Жекови и пр. 

Половин век по-късно същото прави и Димитър Талев. Образите на Султана, Стоян Глаушев, Лазар Глаушев, Борис Глаушев, Ния, Дона, Вардарски, Таки Брашнаров, Рафе Клинче, Самуил, Катерина Глаушева, Иван Гончев, Яков Рун са по този начин блестящо и релефно изваяни, тъй като посредством тях писателят разсъждава за преображението на българския свят, отбелязва и фиксира процесите на зараждането и одобряването на националната концепция. И най-после – поддържа националното съзнание живо и стабилно от потомство в потомство. Затова и Иван Вазов, и Димитър Талев съставляват цели приключени столетия освен в развиването на българската литература, само че и на публичната мисъл, на разгръщането на българския дух и разсъдък, на саморазвитието на отечествения темперамент, каляван в стихии и разтърсвания и галванизиран посредством непомерно страдалчество, кръв и жертви, само че и посредством възземания на духа, екстаз и заветен патриотичен боязън. 

Трябва да посочим още една основна аналогия сред Иван Вазов и Димитър Талев. Става дума за грижата за младите писатели, която поставя Димитър Талев в редица срещи, беседи и полемики с начеващи белетристи през първата половина на 60-те години на предишния век, както и за значими негови публикации, отдадени на сложния и дълъг път за реализиране на художественото майсторство. 

Ето за какво както младите български създатели гледат с поклонение и обич към към този момент оповестения за патриарх на българската литература Иван Вазов след края на Първата международна война, със също подобен почит и боготворене се отнасят към Димитър Талев и начеващите белетристи след появяването на неговата фамозна романова четирилогия и епопеята „ Самуил, цар български “ през 60-те години на XX век. 

Две великански фигури – Иван Вазов и Димитър Талев. Двама духовни водачи на своя народ, двама будители на националната свяст, двама хроникьори на своите столетия и самите те столетия в изпъстрената с трагични превратности, само че и величави мигове следосвобожденска реалност.